Петък вечер е. Решаваме да хапнем в едно от няколкото ресторантчета, които си набелязваме по-рано през деня в близкия квартал. Топло и задушно. Всички маси навън са пълни с местни, които разговарят на висок глас. Чува се глъч, потракване на вилици, и музика. От някъде се носи пушек и миризма на прегоряло месо.
В навалицата виждаме една свободна маса заредена за двама и тръгваме към нея, след кратко суетене се появява сервитьор, да ни обяснява на развален английски, че менюто е фиксирано – включва 5 ястия. Малко повече отколкото бихме искали за вечеря и продължаваме да се оглеждаме за място. Тъкмо започваме да се отчайваме и виждаме двама мъже да освобождават една маса от другата страна на уличката.
Смръщен сервитьор безмълвно ни подава менюта. Събира мръсните чинии в син пластмасов леген, но небрежно оставя панера с хляб от предните гости. След секунда колебание се връща и грабва с ръка наръбаната филия най-отгоре и побутва панера обратно в средата на масата. Някак без думи успяваме да убедим един от другите сервитьори да отнесе все пак панера. Около нас повечето хора са вече готови с вечерята и шумно си посръбват чай. Един мъж на съседната маса пали цигара, смачква кутията и я хвърля на земята почти в краката ни.
В това време сервитьорът се появява с поръчката ни, видимо в по-добро настроение и театрално поставя чиниите пред нас с “на-на-на”. Използваме благоразположението му да поискаме все пак хляб. Той поглежда мястото, където беше оставил панера и с жестове и усмивка сякаш ни казва “ама нали си имахте”.
Тук и чистотата, и пикантната храна, и тълпите хора са някак по-приемливи от където и да е другаде по света. И просто се усмихваме.
TALES OF COLOR 